Синьо
Тъкмо стигна до интересната част, когато тя влезе и започна да му говори за някаква своя стара приятелка. Запознали се били много отдавна, на международен детски лагер, морски или може би планински – не внимаваше особено какво му говори. Думите й стигаха със закъснение, все едно разстоянието от кухненската маса, зад която се намираше тя, и високия стол, на който беше седнал да чете новия роман на професора си по литература, беше като между два апартамента. Направо като между два етажа, ама по дължина. Кухнята им имаше два плота – един точно под огромните прозорци, който носеше бремето и отговорността… за всички кухнески уреди плюс една мивка, пред който се намираше масата ( стара, с олющена бяла боя върху иначе далеч небялото дърво, в перфектен унисон с дограмата на прозорците – същата разпадаща се романтика), а от другата й страна беше високият, тесен плот, с наредени около него няколко столчета без облегалки. Много се гордееха с тях. Тиха, неизказана, но ясно демонстрирана гордост, всеки път, когато им идваха гости – на единия плот (този, на който сега тя си забъркваше „лека” закуска) бяха наредени бутилките с алкохол, а на другия се сядаше от поне трима души и просто се пиеше.
- Страхотна беше, казвам ти! Толкова години да минат… само очилата й бяха различни…
- Мхм… случват се и такива работи…
- Знам, но когато се случат тъкмо на теб ти изглеждат изключително невероятни. Наистина, какъв е шансът?! Толкова огромен град, след толкова много години, от две толкова далечни страни… направо е страшно… – беше си вързала донякъде успешно косата на нещо като кок. – Какво четеш?
- Последния роман на Татенцето, кръстил го е „Реката на живота”. Ще се виждате ли пак?
- Разменихме си телефоните. При първа възможност, надявам се! Много беше интересна, трябва да те запозная. Много е интересна…
- Разбира се, скъпа, когато кажеш…
- Май каза, че следващата седмица щяла да пътува някъде, но обеща да ми се обади.
Гледаше надолу в ръцете си и изключително съсредоточено си приготвяше сандвич. С лице към него и гръб към прозорците. Всеки път, когато се изцапа, осмукваше пръстите си – не ги облизваше, просто допираше устни плътно до тях и застиваше за няколко секунди. Стоеше с вдигната към лицето си бяла ръка, а няколко кичура коса сред хаоса от къдриците й светеха със собстевана светлина на фона на късноследобедното слънце. Беше със синята рокля, която си купи миналия месец – истински празник, цяла седмица вилня с нея. Заради масата не виждаше краката й, но знаше, че е с тъмносините сандали и че към тях ще вземе керемидено-кафявата чанта, която изкопа от гардероба на баба си. Обожаваше това в нея – това, че носи безразборно каквото й харесва. Без значение как изглежда, единствено от кого е и защо.
Не го беше поглеждала откакто влезе в стаята. Гледаше само в ръцете си и не спираше да приказва.
- Ще стигнеш ли навреме?
Не го погледна, но се усмихна с леко изкривени, полуотворени устни в усмивка, казваща почти толкова, колкото казваха и очите й. Такива едни огронми, сини. И нямаше такова синьо – не беше морско или небесно, не беше като синьото от роклята или сандалите й – беше нейното синьо, и беше по-синьо от всичкото останало синьо на света. Продължаваше да шета из плота, полуобърната с лице към него, без дори да си помисля да спре очи върху неговите.
- Ще те вземе ли оттук, или направо там ще се срещнете?
Сега вече го погледна. Усмихна се още по-широко и облегна едната си ръка на масата, а другата на плота, с дланите нагоре – беше се изцапала с нещо, което съмнително приличаше на мармалад. Не отмести поглед от него почти минута, без нищо да му казва – само му се усмихваше в почти-изговорени думи и малко по малко се обръщаше с лице към прозореца и гръб към него (навярно по посока мивката). Това я караше да навежда напред и настрани глава и да отваря все повече очите си – чак веждите си повдигаше, докато накрая не му обърна гръб и не пусна силно водата. Цяла вечност я чака да свърши.
- Да те изпратя ли до ресторанта?
Обърна цялото си тяло към него. Погледна го, а вече не се усмихваше.
- Не.
Започна отново да чете сигурно половин час след като чу как токчетата на тъмносините й сандали се сливат с потока от хиляди чужди стъпки на тротоара.
