Кръговратът на живота
Дояде се онзи ден на жената риба и ща-не ща (а да знаете само как не щях…) събрах си такъмите и застанах на пост край реката. Мятам въдицата и минат се-не минат пет минути я вадя да видя дали не се е уловило проклетото нещо, че да се върна и да си доспя.
Вместо риба обаче представете си учудването ми, когато започнах да вадя в хронологическа последователност боклуци в съвсем буквалния смисъл на думата, илюстриращи цял един човешки живот.
Най-напред извадих използван бебешки памперс. Ама използван и то как… Ругаех къде на ум, къде на глас гения, на чиито мозък бе щукнала идеята да изхвърли… в реката кутията на Пандора, но криво-ляво успях да го откача, без да дам израз на чувствата си, сиреч да се изповръщам. Втората ми находка беше далеч по-лицеприятна, макар това по никой начин да не означава, че й се зарадвах. Все пак когато някой очаква да хване толстолоб, няма как да остане очарован, когато види закачено на въдицата си сметало. Макар и да не бях виждал такова чудо откакто завърших първи клас, гледката му никак не ме въодушеви. Третият предмет, дръзнал да се закачи на куката ми, беше крайно прозаичната опаковка от презерватив, която може да се види в кой да е по-закътан ъгъл около някоя дискотека да кажем.
Ако тази необичайна експозиция беше изтеглена от по-наблюдателен рибар, например Дарвин, нямаше как той да не забележи поредността на предметите спрямо развитието на индивида – от пелените, през първите учебни години, та до пубертета, когато хормоните побъркват и най-праволинейното дете. Мен това обаче никак не ме впечатли. Хората изхвърлят боклуците си навсякъде и до този момент всичко ми се виждаше в реда на нещата. Вярно, че този ред никак не ми харесваше, но кой ли ме пита пък мен… Дори жена ми не се допитва по този въпрос, освен ако не го постави по този начин: „Ще изхвърлиш ли боклука, скъпи?”. Но това е голяма рядкост, защото обичайната й реплика е: „Извхръли боклука веднага, мързеливецо!”.
Едва когато извадих експонат номер четири, а именно сватбен воал или по-точно жалките му останки, ми направи впечатление, че боклуците, които хващам, не са съвзем произволни. Това ми подозрение се затвърди напълно половин час по-късно (или поне часовникът така твърди, на мен лично ми се видя по-скоро като година), когато извадих от водата работна престилка.
Постоянството е един от малкото ми добродетели (макар че ако питате жената, инатът е най-големият ми недостатък) и до този момент аз стоически висях и чаках заръчаната ми риба. Капката, която преля чашата на търпението ми, беше изкуственото чене, изтеглено след четиричасово блещене на жегата. В него момент установих, че където виреят хора няма място за други твари, затова си метнах въдичката на рамо и бавно и спокойно е отправих към рибния магазин.
