Аз съм Мила
Аз съм Мила. Имам снимка. Както виждате, вече съм голяма – на три и половина. Обичам да тичам и не ме е страх от нищо, с изключение на паяци. Огромни са, и могат да ме изядат. Вчера с една джапанка ударих един. Искаше да ме изяде. Обаче сега му е тъмно и не ме вижда.
Тати ми е на работа в Италия. Защото тука няма работа.Всеки ден ми звъни по телефона. И на мама. Казва, че му е мъчно за нас, а не си идва. Странно нещо са възрастните. На мене ми е мъчно за едно котенце и го нося със себе си, а тати ми не ме носи със себе си.
Сега с мама сме на село. Горката мама, мисля че… ще получи инфаркт. Очите й са ама много големи, и майче ще плаче, ама не плаче. Тя не е всеки ден с големи очи. Ама сега паднх по стълбите у съседите и нещо в устата мно – о – о – го ме заболя. Напълни ми се някаква гадост, после взе да излиза червено и топло. Много ме боли, и тичам с всичка сила у нас, а там мама, баба и някакви хора. Гледат ме и правят странни неща, издават звуци. На мама очите станаха – ама много големи, нещо ми вика и ме кара да плюя. Обаче не мога. Зъбките ми не са там, ами са се преместили. Тогава мама каза да гълтам, ама пак не мога. А баба каза бързо да се качваме в джипа /баба кара джип и не прави сладко а може да стреля/. Баба кара много, ама много бързо, и отиваме на някакво място, и там всички се суетят. Казаха да чакаме и после дойдоха едни дебели със зелени дрехи и казаха че съм си избила зъбите, а едни други казаха че те са се забили в небето и казаха че той не може да помогне. Тогава на мама очите ги питаха може ли някой в този град да помогне, а той каза че няма кой и хората ходили в Пловдив. Обаче беше тъмно и вали дъжд. После баба видя един полицай и една полицайка и попита може ли да намерим някой да помогне и тя бяха добри и написаха на баба листче. Ходихме на едно друго място, и баба вика, и свири, но хората там гледаха много важни неща по телевизията. А аз всичко изцапах, много ме болеше.
Мама трепери, а баба все звъни по телефона и вика не може да бъде в цял град да няма един зъболекар. Ама тя не знае че няма. Понеже е нощ и зъболекарите са на село. После отидохме в друг град, ама и там е нощ и зъболекарите са на село. И после баба караше съвсем много бързо, а мама все ме прегръща. Аз не плача. Да не тревожа мама. Тя пак ме прегръща и все повтаря, та повтаря: -Миличка, боли ли те, мамо? Мене ме боли, ама не плача и стоя мирно.
Баба е много сърдита. Каза че е време да се хваща гората. Сигурно там е пълно със зъболекари. Не казва, само кара бързо. Искам да я питам, ама не мога да говоря. Мама пита къде отиваме, а баба каза в Пирогов.
Там пак нямаше зъболекари, щото не е гора. Само писаха как се казвам и на колко съм години. Исках да им кажа, ама не можах защото много ме болеше и зъбките ми бяха на друго място и казаха да си отиваме защото няма специалисти. А е събота и чак в понеделник да отидем в академията.
Моята мама е мъничка и слабичка, обаче е шампион и има медали. Много медали и е силна. Носи ме и плаче. Сигурно са дошли паяците. Баба каза че ще ги избие. Ама не разбрах кого ще избие. Може паяците. Нали ви казах че баба стреля и има голям джип. Ако се заеме, няма да остане нито един паяк.
Отидохме си у нас, а аз тайно си избутвам зъбите дето са на небето. Ох, как боли, ама не казвам на мама, щото тя има само едни очи а няма уста и нос. Тате звъни по телефона, а мама бяга на терасата, говорят си тайни.
Като дойде понеделник не ме болеше чак толкова много и показах на трима огромни и ама много важни доктори къде са ми зъбите. Даже и двама бяха с очила. А те казаха на мама че костта е натрошена и веднага е трябвало да се направи операция а сега е станало късно и тя е започнала да зараства където е и трябва да зарасте съвсем хубаво и тогава да се оперира. Мама лекичко падна и я виках, виках, и докторите я викаха, и тя после погледна, и очите й са огромни.
Баба чакаше вън и пак каза че ще ги избие. Ама не видях нито един паяк.
Сега не мога да говоря. Само фъфля, и никак не мога да отхапя нищо. Днес скачах на леглото на баба, а мама само тича и ме моли да спра. Колко е хубаво – никой не ми се кара и ми купиха розово пони с крила. Те се счупиха и аз ги залепих с тиксо.
Странни са възрастните. Нещо си говорят , и мислят че спя. А аз чух мама като каза на тати да си дойде и да ни вземе, защото в тази държава никой не го е грижа за мене. Понито обаче е при мене и те тихичко искат да го измъкнат да не ме удари по устата. Само че аз го държа за крака и жумя. Това много разстрои баба, защото тя гледа понито и плаче. А баба никога не плаче. А сега плаче. Каза – не мога да повярвам, че това се случва в 21 век на мъничката Мила. Баба не знае, че съм вече голяма. На три и половина. Сега зъбите ми зарастват на друго място, ама като зарастат ще имам операция и пълна упойка. Там няма да има никакви паяци. Мисля, че ще ходя там сама, защото мама каза че ще ме чака да се върна. И зъбките ще се преместят на мястото си. Краси от долния етаж каза че ще ми сложи сребърни телчета да не изпадат. Краси е приятелка на мама и също не вярва че не е имало кой да ни помогне. Тя има внуче, ама то живее в друг блок и има само три зъбчета и още не може да ходи и не е паднало у съседите.
Сега ще спя, а утре ще кажа на мама че трябва да отидем на площадката и да кажа на всички деца че като паднат и много, много ги боли, и им се преместят зъбките на небето, и устата им се напълни с гадост, веднага да тичат при мене. Аз ще им помогна, защото няма кой, защото е тъмно и зъболекарите са на село.
А баба ще убие паяците!
Лека нощ!
