Спасеното
Котето мяукаше вече втора нощ. Звукът, променящ интонациите си от пианисимо до кресчендо, вбесяваше жената. Онова, което все още я държеше далеч от мига, в който си мислеше че може да полудее, бе че котето мяукаше…вярно. Калина беше флейтистка в симфоничния оркестър на операта и като всяка педантично устроена професионалистка в бранша не можеше да понася фалшиви звуци.
Котето мяукаше “вярно”, но мяукаше вече втора нощ: чуваше се – в зависимост явно от вятъра, – от различни места, сякаш кръжеше около блока. Звукът беше протяжен, тягостен и носеше в себе си частица от непоносимата тъга на всички отхвърлени същества на света.
Калина вече не издържеше. През първата нощ обикаля около блока, но не успя да открие… мястото на сирачето. Звукът се носеше едновременно от няколко места и това допълнително я изнервяше. Отказа се да го търси.
Онова, което все още и помагаше да го понася, бе странната полифония на този звук, който в музиката се постигаше толкова трудно. Понякога си мислеше дори че котето не е едно, но знаеше че ако бяха повече едва ли щяха да вият така жалостиво. Беше сигурна, че изоставеното е само и е някъде наблизо. Закани се на сутринта да обиколи внимателно блока и да го намери.
Въпреки всичко Калина се чувстваше по особен начин съзвучна с котето. Дали защото също беше изоставена? Или защото не можеше да вие по цяла нощ и по този начин да съобщи на щастливите семейства от съседните апартаменти че е самотна? Така или иначе котето вече и идваше в повече…
Когато се събуди сутринта, долови че нещо не е наред: котето не мяукаше. Излезе на терасата и се огледа – звукът отсъстваше наистина. Какво ли бе станало с животинчето? Може би го е намерила майка му или…някой го е прибрал. Дано – помисли си жената и влезе в банята. Докато си миеше зъбите, надвесена над мивката и загледана в лицето си от огледалото, си помисли, че липсващото мяукане сякаш започва да я дразни. Навярно някой го беше намерил и прибрал, а можеше да го стори и тя. Не успя с милосърдието си и този път. Щом не се чуваше, котето беше спасено…
Допи си кафето в кухнята и след като се поколеба за миг, облече вчерашната рокля: липсваше и усърдие да си смени дори дрехите.
Извика асансьора и малко преди да отвори вратата, го чу отново: котето беше тук. Почти се зарадва, че никой не го беше намерил.
Сега звукът се чуваше по-ясно, вярно определи и посоката от която се носеше. Навярно идваше от противоположната страна на блока и без да се колебае Калина тръгна натам. Този път го видя веднага: беше на на най-невероятното място, на което можеше да предположи – на ръба на малката плоча, която кой знае защо бяха изляли на междинния трети етаж над стъпалата, но до плочата нямаше стълби. Котето беше пъстро – на жълти и бели ивици, съвсем малко и наистина съвсем безпомощно. Как ли се бе озовало там? Продължаваше да мяука на равни интервали и да гледа страхливо надолу към задния двор, в който нямаше никой освен Калина. Почти зарадвана, тя застана под него и се опита да му каже нещо ласкаво, докато се чудеше как би могла да стигне горе. Котето вторачи зеления си поглед в нея и започна да мяука още по силно. Калина си даде сметка, че вече чувства това мъничко същество по-близко, отколкото си представаше и това я накара трескаво да мисли как да го свали на земята.
Прекалено високо беше плочата. Можеше да помогне само дълга стълба, но…
Котето, доловило че е пред избавление, започна да мяука по-силно и по-често, наведено над самия ръб на циментовата козирка. Жената се отдалечи замислено…
След половин час познат пожарникар свали малкото и Калина, с него в скута си, влезе в хранителния магазин пред блока. Не си спомняше да се е чувствала така отдавна…
Котето лакомо ядеше кремвиршите. Коремчето му се изду, докато поглеждаше страхливо, крадешком към жената и около себе си. Не, Калина бдеше…
Като се наяде до насита, малкото направи няколко крачки и се отърка предпазливо в глезените на новата си стопанка. Тя го взе в дланите си и надзърна в признателните му очички – светло-зелени, с оранжеви точици. Погали го и то измърка: беше щастливо…
И докато се чудеше какво още ще и е нужно, преди да го прибере вкъщи и да му измисли име, видя в отсрещната градинка котката: видя вторачения и към малкото поглед и разбра. Пусна котето на земята и то без колебание хукна да пресече улицата. В този миг се появи огромният, зловещо сив джип, който нарочно сви леко вляво и смаза малкото. Когато отмина, по асфалта остана само кървавата проекция на един мъничък силует, в който никой никога нямаше да види нищо повече от премазана котка.
