Мечтата на дядо Недко
Когато редакторът на един от вестниците, за които пиша каза, че иска от мен да отида в село Ветрен, Силистренско останах малко учуден, но той скоро се постара да ми обясни причините:
- Там казват от край време живее един дядо Недко. Той всяка вечер ходел за риба и знаел стотици легенди или поне една, особено важна, която никога не е разкривал. Искам ти да я научиш, да поговориш с него, той много е живял и сигурно познава доста тайни за тоя край. Трупал ги е, крил ги е в душата си. Занеси на бедния човек шишенце ракия, почерпи го. Годините вече сигурно му тежат и като всички стари хора ще иска да сподели с някого. Все нещо… Може и достоен материал да излезе!
Дядо Недко не беше труден за откриване. Цялото село… го познаваше! Ракията отказа, но не и да поговорим. Той отбеляза, че е почти вечер и трябва да е вече на реката. Съобразих се със стареца и отидох заедно с него за риба. През целия път разговаряхме за обикновени неща. Опитът ме беше научил, че когато се сприятелиш с хората и ги оставиш да говорят, има много по-голям шанс да намериш това, което дириш из вселената на ума им. Когато стигнахме до „неговото място”, както той го наричаше, Слънцето вече спускаше червенината си към хоризонта.
Докато аз се чудех къде да седна, дядо Недко приготви такъмите си с треперещи от студа пръсти. Февруари си беше вече отишъл, но изглежда настроението му продължаваше да витае наоколо. Показваха го хладният вятър и останалият тук и там неразтопен сняг.
Замислен за хубава пролет, която вече беше на своя път и разкриването на тайната, което редакторът очакваше от мен, изобщо не забелязах, че Недко вече държеше една малка бяла риба. Той ме беше погледнал и се усмихваше радостно. Откачи я бързо от кукичката и я помилва няколко пъти нежно с ръка.
- Спокойно, миличка – говореше и благо старецът. – Спокойно!
Рибата се извиваше във всички посоки и махаше с издължените си перки. Дядо Недко я целуна лекичко с устни и я хвърли обратно в реката. Тя цамбурна и изчезна във дълбините ѝ.
- А?! – останах в недоумение. – Защо я пусна?
Дядо Недко оглади бялата си брада и погледна замислено първо към реката, а после към мен. Сините му очи изглежда бяха позагубили цвета си с годините и сега изглеждаха воднисти.
- Защото тук никой не бива да мре – той хвърли поглед към другия бряг, където дърветата вече започваха да се топят в мрака.
- Защо не бива? – аз гледах към него, но той продължаваше да се взира напред.
- Всякa сутрин, докато пресмятам колко ми остава от пенсията и какво ще направя с част от нея през деня, слушам радио. Винаги от музикалните станции. Не знам името на нито една от песните, дето пускат. Не знам и езика, на дето ги пеят. Но… хубаво пеят.
Недко въздъхна леко и се вгледа в спокойните води на реката. Бях се втренчил в него. Съзнавах колко странно вероятно изглеждам в момента, но почудата, която изпитвах, не ми позволяваше да върна нормалното си изражение. Събеседникът ми продължи с дрезгавия си старчески глас:
- Понякога, когато ги слушам проплаквам. Няколко сълзи, не повече. Мисля си… Ах, колко са щастливи тези певци. Те са сбъднали мечтата си – да пеят. Хубаво пеят – по бузите му се стекоха сълзи, той ги изтри с опакото на ръка си и продължи, в гласа му отекваше нотка на тайнственост. – Аз имах само една мечта.
- Каква? – все още не разбирах каквото и да било, но не се сдържаш да попитам.
- Да се омъжи за мен. Тя – моята Йоанна – Недко все така гледаше към течащата вода и само понякога откъсваше очи, за да погледне към мен. – Тя беше на двадесет и три, когато тук Дунава ми я отне. Когато аз му я дадох. Затова тук не бива никой повече да мре.
Разбрах, че вероятно това е онази история, за която всеки в селото знае, че Недко крие, но и която никой не беше научавал.
- Ти му я даде? Защо?
- Де да знаем защо… – поде старецът. – Същия ден и подарих една жълта рокля. Тя толкова много харесваше този цвят. Обичаше всичко нейно да е жълто. И беше толкова красива в тая дреха… – Недко духна в шепите си, за да ги сгрее. – А аз трябваше да дойда тук, за да прекарам следобеда в риболов. Бях беден, както и сега, тази работа единствена ми носеше хляба. Йоанна не искаше да се разделя с мен и помоли да дойде. Аз… – лицето му придоби объркано и притеснено изражение. – Аз не можех да не се съглася. Тя искаше да ме зарадва с присъствието си, искаше да видя, че ме обича независимо от калта, в която изкарвам прехраната си. Жените са създадени да любят и да бъдат любени. А ние само да ги пазим. Запомни го – аз кимнах, за да му дам кураж да продължи. – Аз бях до онези – той се извърна и посочи няколко дървета на около трийсет метра. – Търсих нещо там. Тя тук беше, дето си ти сега, когато се препъна и реката я отнесе. Дунава шумен беше тогава, буен. Луд беше! Помня го как бучи пред мен. Как тя опитва да плува. Как главата и се показва за секунди и пак потъва. Моята Йоанна се бореше за въздух. Аз хукнах. Бягах. Хвърлих се след нея. Но тя беше вече твърде далеко… – старецът заглъхна и след малко промълви – Повече не я видях. Не я и открихме. Погребахме само част от дрехите ѝ.
- Това ли те кара да идваш само тук за рибата? – запитах след няколко минути мълчание. Дядо Недко гледаше към плувката на въдицата си, която леко се полюшваше на водната повърхност.
- Не – каза тихичко той. – След като я изгубих, аз се затворих, запечатах се. Хранех се оскъдно, почти не си лягах, а когато усещах, че ще заспя, се молех да я сънувам, но и това не ставаше. Така изминаха почти две седмици, когато хората започнаха да говорят.
- Говориха? Какво говореха? – не го изчаках да довърши.
- Че са я виждали. Първо едни деца, а после и други от селото. Показвала се тук. Излизала от водата, от средата на реката. Стъпвала леко, плавно. Разресвала къдриците си бавно с ръце. И цялата сияела в жълто. Пеела и понякога цветя беряла или си говорела с птиците и после се връщала в реката – дядо Недко пое дъх тежко няколко пъти, от устата му излизаше пара. – Да знаеш, когато една мечта умре, човек веднага я замества с друга. Ако не може да я замени, с нея погива. Запомни го това – аз отново кимнах, чудех се дали нещо от тази история е истина. – От тогава идвам тук всеки ден по здрач. Надявам се да я зърна. Надявам се, моля я всеки ден, но тя не идва. Само шепота и съм чувал, празен като вятъра, но знам, че е тя. Мелодията на гласа и се е запечатала в мен завинаги. Други твърдят и сега, че я виждат, казват и жената с жълтата рокля. И винаги тук, на това място. И винаги когато мен ме няма. Само тогава излиза от реката.
Не отвърнах нищо. Замислих се над казаното. Дядо Недко се беше загледал отново в плувката и започна да навива макарата на въдицата. Нима старостта и мъката го бяха побъркали и това беше единственото, което наистина криеше? Нима? Вгледах се в дърветата, които чезнеха в нощта, единствено пълната луна хвърляше светлина над нас, Дунава течеше спокойно по своя си път. Какъв покой струеше от всяко кътче на това място! Продължавах с размишленията си над чутия разказ, когато усетих нещо върху изтръпналите си от студа пръсти. Погледнах надолу към ръката си. Дядо Недко вече я наблюдаваше.
- Господи! – прошепнах аз. – Господи! – повторих още по-тихо, защото се страхувах да не я уплаша.
Беше малка пеперуда, кацнала на показалеца ми. Нима беше възможно? В тази зима?
- Виждаш ли? Виждаш ли я? – завика дядо Недко, под очите му се стичаха сълзи.
Жълтите крилца на насекомото се разтвориха ефирно и то полетя към луната. Цялото блестеше в светлина.
