Уважаеми читатели,
отново поставяме цифра в скоби след заглавието на разказа, тъй като е същото, каквото са избрали и предни участници в нашия конкурс.
Приятно четене.
————————–
Реката на живота
От финия, светъл, женски силует, подпрян на дървото до високия мост, се изтръгна тиха въздишка. Бялата и лека като перце коса на възрастната жената, стояща сред изчезващия ден, се развяваше нежно от вятъра. Тя бе положила покорно длани на дървения парапет на моста. Последните слънчеви лъчи бавно се процеждаха през все по сгъстяващия се мрак, обличайки в червеникави отблясъци високите скали. От тези последни изгасващи лъчи водата придобиваше меден цвят.
Жената спокойно съзерцаваше сиянието над хоризонта, бавно капещите есенни листа и плиткото поточе, изникващо… в спомените и като бурна и пълноводна река.
Към нея се приближи млад мъж.Тя не се обърна, въпреки че чу стъпките му.
-Струва ми се, че те измъчва някакво угризение Дафне. Мога ли да ти бъда от помощ?
-Не можеш да ми помогнеш, освен ако не умееш да връщаш времето назад.
-Много неща можех да сторя за теб, мила моя, но това не е едно от тях.
Тя се обърна и го погледна нежно.
-Видя ли, че така остана с мен до края. -проговори тя-Остана с мен докато…-и посочи реката.
-Помниш ли, колко беше буйна тази река някога, Дафне? Тя можеше да пребори всяка скала, да преодолее всяка преграда. Всяка освен една…собствената си гордост. Често именно толкова могъщите и величествени реки не откриват сполука в пътя, който избират. Заради това, че осъзнават превъзходството и мощта си остават сами и постепенно умират, отказвайки да се слеят с някоя друга, по-малка река. И все пак какво е угризението, болката, от чийто остри зъби разкъсва сърцето ти? Тя е така ясно изписана на лицето ти.
-Страхувам се, че не живях, че направих един погрешен избор, който предопредели остатъка от съществуването ми. Аз те пуснах да си отидеш Франк. Преди повече от двадесет и пет години те оставих да ме напуснеш…
-Не, Дафне! Ти позволи на баща си да ме прогони, това е всичко. Помниш ли как всяка нощ се промъквах до къщата ви и как рецитирахме Финдли през оградата?Спомняш ли си онова чувство, онзи трепет. Изпита ли го някога отново, Дафне?
-Не бъди жесток!
-Жесток?!Аз съм само спомен, истински жестоко беше онова, което ти стори!-повиши тон той-Кажи ми Дафне, в онази нощ, когато се изправих срещу баща ти, нощта, в която бях готов да се боря за теб, къде беше ти? Къде? Стоеше зад гърба му като последната страхливка!А какво направи Дафне, когато те попитах дали ме обичаш, дали си готова да тръгнеш с мен…
-Но той ме заплаши, ти не разбираш и никога няма да разбереш! Каза, че ако тръгна с теб, ако ти кажа, че те обичам ще те убие. Как не разбираш!? Как никога няма да разбереш! Стоиш тук и се подиграваш на жалките останки от един глупаво изживян човешки живот. Върви си, махай се! Ти не можеш да ме разбереш сега…
-Аз не съм наистина тук Дафне. Не знаеш ли, че ти извика спомена за мен? Не разбираш ли, че сама се нараняваш ?
-Не, не махай се!Махай се!Стара съм вече за това.
-Дафне аз умрях в онази мразовита нощ, в която ти каза, че не означавам нищо за теб! Дойдох тук край реката, където бяхме идвали заедно толкова пъти, подхлъзнах се и паднах. Аз съм само спомен!
-И по-добре така! По-добре така…обичах те цял живот, защото беше мечта, защото в съзнанието ми образа ти остана свещен,остана не опорочен от действителността.Казах ти, че няма начин двама души да се обичат завинаги, но аз те обичах, а ти мен?-Нежния сивкав силует прескочи парапета на моста и полетя надолу.
