Перфектен ден
Всичко беше перфектно. Новата копринена рокля, опъната по току-що трениралото тяло, високите токчета, ноктите с ярко червения лак, онзи, който тя поръча на маникюристката като й смигна и й каза „Как какъв цвят? Перверзен. Ще ходя на среща с класа”, русите къдри, които покриваха добре изпеченото й в солариума личице. Всъщност почти всичко. Колата й се беше прецакала и от три дни… беше в сервиза. И сега тя, „прелестната и нагласената”, трябваше да се бъхта по автобусите. Всъщност с метрото беше окей, цивилизовано, дори новите станции й напомниха на Парижкото метро, даже по-чисти… Имаше да пътува три спирки с автобус, които, разбира се, нямаше как с тези токчета да преброди пеша. Така че, преодоляла погнусата и чувството за унижение, че ще се вози в един автобус с тези простосмъртни, стоеше на спирката и тревожно поглеждаше в посоката, от която трябваше да дойде 111. Очевидно от доста време нямаше автобус, защото спирката се беше изпълнила с хора – мъже, които се прибираха от работа, жени, напазарували от пазара и носещи огромните си торби със спанак и други разни зелениши, деца, които непрекъснато мрънкаха и изнудваха родителките си за поредната китайска дрънкулка и т.н. Минаха 8 минути. По едно време се появи от небитието сякаш един циганин. Носеше някаква торба, която размяташе доста странно във въздуха. Изведнъж я хвърли, уцели някаква своя посестрима, разкопча ризата си и падна на колене точно на спирката. Разпери ръце и започна да крещи. Тази атракция му се стори твърде скромна, затова се изправи и като Батман се опитваше да спира автомобилния поток. Колите рязко набиваха спирачки на сантиметри пред него, но пияната му глава не изпитваше онова свещено чувство за самосъхранение и го караше да се прибутва все по-близо към колите. Хората на спирката гледаха притихнали, стара циганка усърдно преравяше торбата на героя, мацката беше зяпнала втрещено, но никой не реагира, никой не смееше да го доближи, да му викне, да го спре. Търсейки внимание, циганинът се обърна към тълпата от спирката и започна да ги псува. Отново никаква реакция. Потъпканото достойнство не значеше нищо пред страха. Този народ, който беше свикнал да го тъпчат, сякаш не чуваше обидите и псувните.
Циганинът се приближи до фасадата на сградата, пред която чакащите на спирката посядаха, докато чакаха автобуса. Извади едно малко шишенце шльокавица, застана до фасадата и със замах го фрасна в стената, ей, така за кеф. Девойката с възмущение и погнуса следеше как мургава женица се приближи до мястото на потеклата ракийка и с пръст започна да опитва от живителната течност. „Къде попаднах, тук бил адът!” – помисли си тя. „Това представление за мен ли се играе или всеки ден тук си е така? Само да се кача веднъж в шибания автобус и да се махам оттук. Бързо вкъщи, ще си напълня ваната и ще релаксирам. Амаче ден! Пфу! Дано този мангал да се разкара, че ми писна от него. Ама че побърканяк! Няма 6 часа, а той се натаралянкал до козирката. И как вилнее! Обаче на никой, май, не му пука. Абе, и аз ще се скатавам тука, нещо да хвърли пак и случайно да ме удари, тъпака му с тъпак. Тия трябва да ги изселят, а тука да ми се разкарват по спирките.” – намести Версачето на очите си и се извърна отново в посоката, откъдето трябваше да дойде заветния автобус. „Да бях тръгнала пеша, минаха вече 17 минути, а аз вися тука като паяк и трябва да търпя тези нещастници да се вихрят”.
В този момент се зададе автобусът и цялата тълпа започна да си проправя път към вратите му. Мацката вдигна очилата върху главата си и с тържествена стъпка се отправи към последната врата на 111. Тъкмо тръгна да се качва и срещна погледа на бесния циганин, вилнял допреди секунди на спирката, стресна се, изпита по-скоро уплах, отколкото омерзение, което допреди малко я беше завладяло. Стъписването й се изрази и с отстъпление назад. Тя бързо взе решение да не се качва в един автобус с този побеснял човек. Той, обаче, я беше видял. „Върни се, нищо няма да ти направя. Не съм Дявол” – изкрещя циганинът и тъй като момичето се отдалечаваше, се провеси навън през отворените врати и сочно се изплю върху нея. „Ще бяга от мен, че аз да не съм прокажен” – продължаваше яростно да вика той. Мацката замръзна на място. Беше потресена. Не очакваше такова нещо. Беше като шок. Да се изплюят върху нея, върху новата й копринена рокля, върху прелестното й личице, цяла зима поддържало тен в солариумите на София, върху егото й, това беше прекалено. Унижението я хвърли в някаква бездна, тя се вкочани и не помръдваше. Лепкавата слюнка се стичаше от лицето към рамото й, но тя сякаш не усещаше нищо, освен празнота. Пропадна в някакъв кладенец, от който не се виждаше никаква светлинка. Тъмно, мрачно и безнадеждно и се стори всичко. Приседна на тротоара и в унес наблюдаваше яките млади мъже, извличащи нейния обругател от автобуса, крясъците и ритниците им върху мършавото му тяло, кръвта, която рукна от раните му и цепнатия череп.
Не чуваше сякаш стоновете на мургавите му събратя и сестри, събрали се около бездиханното му тяло, не виждаше светлините на линейката, която приближаваше… Беше потънала в пяната на отчаянието, а си беше мечтала за пяната на банята.
